No name

Let the rain wash away,

all the pain of yesterday.

Pushkin

"Аз ви обичах, обичта ми може 

още да тлее в моята душа,

 но нека вече тя не ви тревожи,

 не искам с нищо да ви натъжа. 

Обичах ви безмълвно, безнадеждно. 

Изгарях и от ревност и от страст.

 Обичах ви тъй искрено, 

тъй нежно - дано ви друг обикне както аз" 

Цветче

"Цветче без дъх и изсушено

в един забравен том открих

и чувство необикновено

у мен внезапно долових. 

То е цъфтяло в пролет бяла.

Къде? На север? Или на юг?

Чия ръка го е държала?

И за какво е скрито тук?

Дали напомня среща тайна,

дали разлъка безвъзврат

или разходка обичайна

в полето, в утринния хлад?

Къде е той? А тя? Къде ли

животът им сега тече,

или отдавна са изтлели,

подобно на това цветче?"

-Александър Пушкин-

Just my heart

   ...Някъде там в тази стаичка имаше едно сърце, което лудо биеше за един-единствен човек. Едно сърце, което обичаше адски силно и бе много наранявано, но въпреки всичката болка, която бе изпитало, не спираше да дава любов. Едно сърце, на което всеки удар бе изпълнен с много любов и страст, много невинност. Размерите му бяха малки, но то побираше в себе си толкова много. Едно сърце, което се бе уморило, но все още намираше сили да продължава да обича. В замяна то просто искаше да бъде обичано и да получава толкова любов колкото и даваше.

 ***

Trip

До Бургас и обратно

         Събуди я звънът на телефона й. Беше той. „Ще ходим с майка ми в Бургас, искаш ли да дойдеш с нас?” гласът му звучеще в слушалката. „Как така?” очуди се тя. „Тръгваме след малко и се връщаме довечера.” Отвърна той. Тя се съгласи, затвори телефона и скокна от леглото си и на бегом влезе в банята. Трябваше по най-бързия начин да стигне до ЖП гарата. Излезе от банята, сложи си бански и от горе дънки и потник. Напъка плажна кърпа в чантата си и изхвърча навън.

         Жаркото слънце сякаш прогаряше кожата й. Лекият бриз леко я галеше и създаваше излюзията, че навън всъщност не е толкова горещо. Небето бе по-синьо от всякога. Нито едно облаче. Тя притичваше по прашните улици и се молеше да не изпусне автобуса. Когато стигна до спирката идваше маршрутка. „И това върши работа!” помисли си тя и се качи вътре.

         Когато слезе от маршрутката започна да се оглежда за него, но не можеше да го види. Явно още не бе дошъл. След няколко минутно чакане видя как едно сребристо Пежо се пиближава към нея и разбра, че това е колата на майка му. Скочи вътре и потеглиха.  

         Тя бе на задната седалка зад шофьорското място (на което стоеше майка му), той бе седнал на предната седалка, а до нея беше приятелят на майка му. Той се обърна, усмихна й се, протегна се и сложи ръка на бедрото й. Не я мръдна от там в продължение на поне половин час. Пускаше песни, които имаха история за тях двамата и им напомняха за много неща. Не спираше да се обръща назад, за да гледа очите и усмивката й.
         Стигнаха до Шкорпиловци. Решиха да спрат, да направят един плаж и след това да продължат по пътя. На небето се бяха появили хиляди малки, пухкави облачета. Духаше вятър. Едва успяха да застопорят плажните хавлии на пясъка. Те двамата се засилиха към морето, а майка му и приятелят й решиха да останат на плажа. Температурата на водата бе по-ниска от обичайната за това време от годината. Имаше вълни и огромни камъни във водата. Той седна на един камък и водата стигаше малко над кръста му. Придърпа я към себе си и тя седна в него. Прегръщаше я, оглеждаше се в очите й и милваше лицето й. Зеленикавият цвят на водата се отразяваше в зелените й очи и ги караше да изглеждат още по-зелени. Гледаше го в очите и все още не можеше да повярва, че ще прекарат цял ден заедно. Ежедневието и на двама им бе прекалено забързано и натоварено и не можеха да отделят повече от час-два за да се видят.

         Изведнъж се усмихна широко. Той не разбираше защо се усмихва така доволно. Тя се отдели от него, обърна се с гръб, придвижи се метър напред и обърна глава назад, хвърли му закачлив поглед и се усмихна пак. Гмурна се и го опръска с плясъка на краката си във водата. Той се гмурна след нея и започна да я гони. Отне му време докато я хване, но когато това стана той усети, че тя трепери. „Студено ли ти е?” попита я. „Малко” отвърна тя и плаха усмивка се плъзна по лицето й.  Слънцето се бе скрило, може би всеки момент щеше да завали. Той я придърпа към себе си, гледаше я в очите в продължение на няколко секунди. Малко по малко се приближаваше все повече и повече към нея. Долепи мокрите си устните си до нейните. Те бяха меки, плътни и също толкова мокри и студени колкото и неговите. Стомахът й се сви. Вдигна я с двете си ръце и я изкара от водата. Сложи я на хавлията й и се настани до нея.

         Слънцето се показа отново, пясъкът бе едър и по-твърд от този по плажовете във Варна. Лежаха и двамата по корем, подпрели се на лакти. Тя гледаше някъде в далечината и си мислеше за тях, слънцето светеше в очите й, но тя така се бе заплеснала, че дори не и правеше впечатление, че слънчевите лъчи прогарят зениците й. Той я наблюдаваше. „За какво си мислиш?” най-накрая реши да прекъсне дълбоките й мисли. „За...” направи кратка пауза и прибави „нищо”, погледна го в очите и му се усмихна. Отново срещнаха, нагорещените си от слънцето, устни. 

Честит 3ти Март!